Ето че продължаваме със следващата част от пътеписа за Португалия на Крум Божиков. А първата можете да видите тук – цък!
Ден трети, 29.03.2019. магията е навсякъде!
Ами само след един ден на Сао Мигел, имахме чувството, че сме от цяла вечност тук. Поне аз. А вторият ден щеше да е не по-малко наситен.
След многото зеленина и поляни предния ден, днес планът предвиждаше малко смяна на обстановката. Отправихме се към един резерват, ама то цяла джунгла. Гъста растителност, влажност още повече, водопади и друг тип красота.
Рибейра дос калдейроеш
По път прекосихме острова през най-тясната му част в средата, като това отне около 10-15 минути. Минахме и покрай една фабрика за ром, явно също доста стара, но я видяхме само от пътя. Може би в Куба или Ямайка ще разгледам процеса на производство, а може и да дегустирам, евентуално, но малко. Та така, пътувахме си по главния път, пак подминахме чаените фабрики от другата страна на острова и след малко се отклонихме по малко пътче с много завои.
Ландшафтът много не се промени, докато в един момент не попаднахме при една река. Там беше и изходният пункт за туристите. А паркът се казваше Реката от калдерата, като именно заради реката имаше много гъста растителност и зеленина. Когато слязохме от колата, видяхме, че има хора с неопренови костюми и каски и след обучението, което течеше в този момент, явно щаха да се отправят във вътрешността. Ние не бяхме запазили такъв екстремен тур и минахме само по пътеката за неекипирани туристи.
Тук сме!
Изведнъж всичко се промени. Растителността стана гъста, влажността по-голяма и пак си беше зелено навсякъде, но бяхме заобиколени от дървета, а не от поляни. Стана и по-тъмно, тъй като не достигаше много светлина през клоните на дърветата.
Джунгла…
Направихме си снимки, постояхме при едно водопадче, а чувството да си в такава растителност е много приятно. На пръв поглед не е кой знае колко шарено и цветно, но те обзема едно блажено спокойствие. Е, когато минаха онези с неопрените и каските го нарушиха, а ние ги загледахме малко завистливо, но после пак се върна айлякът сред нас.
…. а сред джунглата, водопад!
На излизане отново попаднахме на светлина, а палмите и цветята на входа на парка рязко промениха обстановката. Има туристически център и направени алеи, по които се разходихме. Хапнахме и две местни домашни мекици, които една жена ни предложи, когато отидохме да посетим воденицата при реката. Бяха вкусни, но нищо много специфично. След кратката разходка една малка местна бира и заминаване към следващата цел.
Първо минахме през симпатичното градче в самия край на острова – Нордесте. Сигурно е ясно, че се намира на североизток. Такова спокойствие лъха по тези места, че сякаш времето е спряло малко след като островите са били намерени от европейците преди векове.
Малко фарче до Нордесте
След него и още няколко спирки по наблюдателни площадки на брега на океана, се отправихме към една от дълго чаканите цели.
Едно от най-красивите мирадоурота ни чакаше. Не просто невероятна гледка, а и невероятна цветна добре поддържана градина. А хора нямаше почти. Кой поддържа тези градини, как минават туристи и не цапат, това си остава загадка за нас.
Величествени гледки
На това феноменално мирадоуро станаха и най-феноменалните снимки. Дали за ваша профилна, дали за някоя пейзажна снимка, просто всичко се получава. Нали знаете как отивате на морето, обличат ви в някакви костюми и ви снимат на декор. Така стават чудесни семейни снимки. Е тук нямаше нужда от декор. Оглеждате се, избирате си място и се снимате. Всъщност самата природа е най-подходящият декор!
А ние се забавляваме
Последва едно страшно забавно каране от страна на Симона. Беше наистина страшно, но се опитахме да погледнем от веселата страна на нещата и да го направим забавно. Решихме да я допуснем до шофьорското място, тъй като на път без коли е подходящо да си затвърдиш уменията. Симона има книжка и ни закара без драскотина. Е, разбира се в момента, в който излязохме на пътя зад нас се лепна бусче. По тези завои няма как да стават изпреварвания и човекът отзад трябваше да прояви неимоверна доза търпение. За да е още по-екстремна картинката, на най-тесния завой се появи автобус в насрещното. Не знам какво си е помислил пък шофьорът на автобуса, но аз си видях живота не на лента, а направо на Full HD сериал с много сезони, като бях на ръба да си спомня дори случки от първите ми дни на белия свят. Разминахме се и с автобуса, а скоро последва и отбивката към едно село. Най-дългите десет минути на Азорите приключиха с хепиенд, а ние се чувствахме като алпинисти изкачили Еверест в най-неблагоприятните условия и върнали се без никакви жертви!
Е, след претърпения екшън продължихме напред. Към Фурнас за обяд. Все пак при предходните събития свалихме по 2-3 килограма, ей така, от „вълнение“. Бяхме си избрали ресторант Тони, който ми препоръча сестра ми. А целта да ядем точно във Фурнас беше да пробваме козидо – традиционно местно ядене с няколко вида месо и зеленчуци, което се готви след заравяне на казани в горещата вулканична земя и престояването им там около 8-9 часа. В „Тони“ ни казаха още с посрещането, че е свършило козидото и се насочихме към друг ресторант малко по-надолу. Там си взех и определно си заслужава яденето. Подобно е на нашата капама, а месата са страшно крехки и вкусни. Разбира се, който не караше изпи по бира.
Последва разходка из града, където интересна е църквата в центъра и една къща, построена наобратно. Покривът е на земята, а основата най-отгоре. След кратката разходка, отнела ни около 6-7 минути се отправихме към един парк до езерото Фурнас.
Фурнас от друга перспектива
Паркът е с ботаническа градина, а при нея има църква на над сто години, която не работи, а е само архитектурна атракция за туристите. За съжаление градината беше затворена и снимки направихме само отвън. А на брега на езерото имаше страхотни частни къщи, старинни с хубави сгради и дворове.
Спомени от миналото и гледки от настоящето…
И дойде ред на посещението на някой плаж. То хубаво, ама почти няма на острова. Не му е в това силата. Отидохме до едно градче, където изглеждаше, че има. Ами нямаше. Открихме къде има по-нататък и по възможно най-тесните улички през селцата се насочихме натам. А на тази улица, която свързва крайбрежните селища разминаванията ставаха, буквално на една боя разстояние. Ех, Симона, трябваше ти да караш там 😉 Плажът беше от тези с черния вулканичен пясък, а сред стръмните скалисти брегове изглеждаше величествен. Топнахме си краката в океана, рискувахме с бронхопневмония, направихме няколко снимки и се отправихме към пристана на близкото градче. Липсата на туристи на плажа ни накара да се почувстваме като господари на океана.
Черен плаж, но водата е студена тези дни
Вечерта отново бе посветена на кулинарните ми способности, изразяващи се в това да сложа в тиган, скариди или калмар и да сваря миди. Никой не пострада, а дори изядохме всичко, така че явно мога да готвя, колкото да не умират хора от глад. А огромната селекция от вина в магазините, даваше страхотен резултат в комбинация с хранта.
Ден четвърти, 30.03.2019. последно на Азорите!
Е, дойде и последният пълен ден на Азорските острови. Отново се отдадохме на разнообразно прекарване, като този ден беше посветен на СПА, а и малко градски туризъм.
Пътеводител на земния китонаблюдател
Сутринта, първо се отправихме към крайбрежната алея, за да си пробваме късмета да видим китове. Уви, фирмата която бяхме гледали в интернет, още не беше открила сезона, а другите, които работеха бяха с около 70-80 % по-скъпи. Е, оставихме китовете за Мадейра и се отправихме към Фурнас, където можехме да избираме между два парка с горещи вулканични води, извиращи от недрата на земята. За съжаление, по-големият не работеше, тъй като отваряше в 10, а ние бяхме там в 9 сутринта.
Е, изборът беше предрешен. Бяхме първите, които влизат в парка. Поради голямото съдържание на желязо във водата, басейните бяха доста оранжеви от утайките по дъното. Ако ходите не си носете бели бански. И така, температура на водата 38 °C, излягаш се и се любуваш на природата наоколо. Като дойдоха повечко хора, малко се загуби харизмата на мястото, но си поостанахме сумарно два часа. И се отправихме към местната столица Понта Делгада.
Горещата вода сред природата
Преди това обаче се отбихме до Лаго ди Конгро. Зелено езеро, заобиколено от кратера на вулкан. Имаше малко спускане през приятна горска пътечка до него, а самото езеро е заобиколено от гора отвсякъде. Когато се слезе до долу, се усеща една меланхолична атмосфера, която те унася, но е развалена след две минути от туристите, които идват. И така, Понта Делгада.
В кратера на вулкана
А,да, пътьом опитахме да идем да видим Лаго до фого. В превод това ще рече мъгливото езеро. Едно от най-красивите и големи езера на острова. Е видяхме само фого без лаго(мъгла без езеро). Такава гъста мъгла, че все едно бяхме сред облак. Поне си оправда името!
В столицата на острова има какво да се види. Макар и градчето да е малко, е много приятно за разходки, особено предвид факта, че по наше време нямаше никакви туристи. Бяхме вече доста гладни и затова след като слязохме от колата и се отравихме към центъра, потърсихме заведение. Точно до главния площад видяхме едно ресторанче, което имаше изложено меню отвън. След като видяхме цените ни се стори ок, но вътре нямаше никакви хора, а беше баш в центъра. Казахме си, че продължаваме и тогава се появи сервитьорът. Започна да ни увещава и ние решихме да пробваме, макар че мислехме: дано не е туристически капан. Но какъв туристически капан, та то няма туристи почти. Само след няколко минути вече се убедихме, че всичко е ок, а сервитьорът беше много готин и забавен, макар и с английски, колкото да се разбира с туристи, почти. Поръчахме местни ястия, хапнахме, пийнахме бира и се нахранихме доволно. Въпреки че бяхме баш в центъра, цените си бяха перфектни и нямаше ни най-малък помен от завишаване заради туристи.
Из уличките на Понта Делгада
После се разходихме по крайбрежната улица, взехме малки сувенирчета и намерихме все пак кит. Синият кит е един от знаковите графити за градът. А различни графити има навсякъде. Често се организират фестивали и се канят творци от цял свят, които рисуват и правят невероятни творения по стените из града. След дълго издирване намерихме графита на синия кит зад един от хубавите хотели. Точно в този момент, когато го намерихме, от хотела излизаше отборът на Виктория Гимараеш, сред пестните на своите фенове, дошли също до островите, за да подкрепят футболните си любимци. Ние също се отправихме към мача…
Baleia azul
А мачът беше малко по-различно изживяване от традиционните туристически забавления. Азорските острови имат един отбор в първата дивизия на Португалия, това е местната гордост Санта Клара. Отидохме на стадиона, купихме си билети за 6 евро, вместо скъпите от 15, които бяха под козирката. И след малко заваля дъжд. Времето ни предаде, но ние приехме това с усмивка. Бързо научихме местната футболна песен, в която се пееше:
Оооо, Санта Клара алеее
Санта Клараа алеее, Санта Клара алеее
Санта Клара аааааале….
Отборът победи с 1-0, а ние се радвахме бурно при гола. Даже бяхме по-буйни от голяма част от местните фенове. Иначе самият мач не беше пред пълни трибуни, но все пак имаше доста хора.
Оооо, Санта Клара алеее
След мача си взехме един бургер от караваните пред стадиона, който(бургерът) беше доста вкусен, а и евтин. И така изпратихме последната вечер с победа на местния отбор и се прибрахме уморени и щастливи от трите дни на Азорите!
А на следващия ден ни чакаше полет към ….Мадейра!
Какво ще се случи на Мадейра, вижте тук – цък!
Текст и снимки: Крум Божиков