Ето че продължаваме с пътеписите на Бистра. Този е прекрасен, за прекрасна дестинация-Малдиви!
Най-сините Малдиви!
Студено ли ви е, пролетта още боязливо се бори със зимата? На около 6 хиляди километра от тук обаче, температурата и въздухът са много различни. Хайде да отлетим до Индийския океан и там да кацнем на Малдивите, добре звучи, нали?
В края на ноември с два полета от по около 5 часа и престой от 9 в Доха, Катар пристигаме в Мале – столицата на Малдивите. Летим с Катарците, (икономична класа) една от достъпните авиокомпании за екзотични дестинации. Няма да ви лъжа, не е лек пътят, уморяваш се малко, но пък после.. всичко си заслужава. Още малко битовизми преди да се потопим в тюркоазените води – по време на всеки полет, получавате по едно хранене което включва салата, основно, десерт, вода, допълнителна напитка (алкохолна, безалкохолна, каквато пожелаете). Освен храната и напитките, в самолета ще получите одеало, възглавница и слушалки, за да е пълен комфортът по време на пътуването. На гърба на всяка седалка има монтирани екрани с широка селекция от филми, музика, игри. В общи линии, това за самолетите. Колкото и да е дълъг престоят ви в Доха, има доста добри условия за „оцеляване“. Ако сте късметлии, можете да се възползвате от безплатните турове из града, ние ги изпуснахме и при двата престоя, които имахме. За страстните пушачи, на самото летище има обособени стаи за пушене. Не забравяйте да се снимате с голямата жълта мечка на летището, малко е била непохватна и се е ударила в една лампа, която е станала неразделна част от главата й. 😉
След двата полета с катарците, кацаме в Мале. Вдишвам тежкия, влажен въздух.. Азия, липсваше ми, тук съм отново. За нашите десет дни на топло, си бяхме харесали остров Дараванду, благодарение на разказите на приятелите ни от Coconut stories. Вариантите да стигнем до него бяха два, ние избрахме този, с малък самолет, другият беше ултра, мега, бърза лодка, но тя не се движеше всеки ден. На шумното летище, всеки тичаше на някъде, различни раси, лица, цветове, големи вентилатори. Третият ни полет беше от вътрешно летище, което се намира точно до голямото, международно. NB! Не си носете запалка ZIPO, дори и в чекирания багаж, забранен предмет е, ние го разбрахме по комичен начин.
Малдивите не ни посрещнаха с най-страхотното си време, беше мрачно и преваляваше, но пък синьото беше точно като във всички картички и снимки, които съм виждала. През малките илюминатори на самолета се виждаха пръснати острови, в тъмните води контрастираха белите плажове, които ограждаха зелените палмови гори. Третият ни полет беше около 30 минути. Уморени, но със сърца изпълнени с вълнение и отворени към ново приключение бяхме посрещнати от собственика на къщата, в която щяхме да живеем следващите дни. Тук е моментът да обясня двата вида почивка на Малдивите – или си в лъскав ризорт, или си на остров с местно население. Ако очаквате да прочетете повече за малките луксозни бунгала във водата, ще бъдете разочаровани, въпреки че и тях ще спомена.
За мен всяко пътуване е изживяване на различната култура, бягство от една реалност в друга. Щастието е в бита на другите, тяхното мислене и порядки. Най-незабравимите ми пътешествия не са от 5 звездните хотели по света, но и те си имат чар, а от местата с истински хора, тези, които нямат нищо, а всъщност са безкрайно богати. За мое щастие, родителите ми са ме възпитали така, че да не деля хората по раси, социален статус и визия (въпреки че се е случвало да се улавям, че съдя прибързано по тези критерии, което е безумна тъпотия). С това малко отклонение ви отвеждам до решението ми да съжителстваме с местните и за миг не съжалявам.
Остров Дараванду е с дължина по-малко от 2км, живеят около 700 човека, представяте си колко е малко, нали, на фона на цялата градска лудост, в която живеем. Местните са мюсюлмани, жените ходят забрадени, някои освен забрадка имат и плътни бурки, но за 10 дена видях само една такава дама. Изключително миролюбиви са, уважават всеки и приемат с усмивка туристите. Разбира се, ние се съобразявахме с културата им и не се разхождахме по бански из града, както и в частта от плажа, която е обозначена с табела „No bikini”, а тя е 1/10 от цялата ивица. Плажът е със ситен, бял пясък, а по брега можете да намерите най-причудливи мидени черупки.
За наш най-голям късмет, на втория ден пристигна циклон от Индия и Шри ланка, толкова много вода да се излива от небето не бях виждала и то в продължение на повече от 60 часа, непрестанно. Поглеждаш през прозореца и виждаш как палмите се огъват до земята, на ляво, на дясно под силата на вятъра. Няма нищо по-хубаво от лошото време, стига да не е до безкрай. Циклонът все пак си отиде и последните дни ни остави само изненадващи тропически порои, които се редуваха със слънце.
Един от тези дни на контрасти, в които не вярваш, че облаците ще си отидат и точно след 15 минути не е останал нито един и слънцето е в пълния си блясък, посетихме залива Ханифару, който е част от биосферния резерват Баа Атол. Той е един от двайсете и шест естествени атола в Индийския океан и е под егидата на ЮНЕСКО. А аз подсъзнателно явно обичам да посещавам места, които са от списъка на тази организация. До мястото за шнорхелинг стигнахме с бързата лодка на нашия домакин. Освен него, с нас дойде и един местен Робинзон. Лодката подскача стремглаво напред, борейки се с вълните, ти седиш в единия край, пръски солена вода те достигат от време на време, островът се смалява малко по малко зад гърба ти, щастие и лек страх се разлива в усмивка по лицето ти. Искаш да хванеш спокойствието, което цари въпреки шума на мотора на лодката и играта, която води с леко развълнуваната вода. Стигаме до мястото, на което безстрашно се хвърляме в голямото синьо, екипирани за срещата ни с цветните риби. Плувахме около час с лице плътно залепено във водата. Като малко дете тръгвах след всяка риба, която за миг се мяркаше пред погледа ми и ме хипнотизираше с кристалните си и живи цветове. В един момент, в цялото спокойствие и пъстрота, в тишината, покрай мен леко се приплъзна пасаж от по-едри сиви риби. „Нека са акули!“, акули си бяха, рифови, Робинзон после ме попита дали съм ги видяла. Екзалтирани и ухилени до уши, със стичащи се солени капки, си разказваме, кой какво е видял, ръфайки малки парчета кокос. Било много полезно след дълго плуване, защото неотрализирал солта, кокосът де. Следващата спирка за деня е малко, пясъчно образувание по средата на безкрайната водна шир. След около 50, 60 години ще е голям остров с растителност, а днес е една малка красива бяла шарка в кадифените води.
В тези дни на нереалност се хранихме в къщата, в която живеехме. Закусвахме обилно с най-разнообразни местни специалитети като най-любимото ми – смес от прясна риба тон, лайм, кокосови стърготини, лук и чили (никога не съм предполагала, че ще ям толкова много лук на закуска!). Имаше и стандартните продукти, хляб, масло, кашкавал, сладко, понякога палачинки, малки варени яйца, но някак не ме привличаха. Обикновено за обяд хапвахме някой плод и бисквита. А към 7, с нетърпение се отправяхме към вечерята, не толкова гладни, колкото любопитни, с какво ще ни изненадат. Не съм любител на рибата или по-точно никога, ама никога не ям в България, а на Малдивите пробвах поне 7, 8 вида и всички ми бяха безкрайно вкусни. Местната кухня не е много пикантна, като сравня с Шри Ланка, даже хич не е. Често срещани са оризът и картофите, използват подправки, които ние нямаме и ги комбинират така, че се получава кулинарна магия. Тук няма поминък, нямат си собствени реколти, всички продукти пристигат от Индия. Причината е, че всички острови са изградени от пясък и корали, някога са били като малката бяла шарка, няма почва, която да е подходяща за друга растителност, освен палмите. Всичко, което имат са белите пясъци и синята шир. Не е малко.
Малко дълго стана, но може ли да се опише този сън в няколко думи. Добавям последно едно, две изречения за ризорта и ви оставям да мечтаете и планирате.
Малдивите е тази дестинация, която свързвах с бунгала във водата, лукса от филмите, в най-нералните ми мечти си се представях там, как вървя между палмите. След като разбрах, че има възможност да посетим един от оазисите от мечтите ми за ден срещу скромна такса, веднага се съгласих. Ние сме на малкото пристанище в Дараванду и чакаме експресното корабче за ризорта. Всъщност то си е тук, ние чакаме тези, които ще почиват в ризорта, законово някак, а няма да го използват като увеселителен парк за малко. Чуваме малкия самолет да каца в другия край на нашия остров, на цял един километър от пристанището. След малко официалните гости на Dusit Thani (така се казва луксозният ризорт) пристигат и с почести и слава заемат местата си на корабчето. Всички 20 човека са от азиатски произход и въобще, ама въобще не ги интересува къде са. Ние се качваме последни и сядаме до обслужващия персонал. Обръщам се, за да ги огледам, не мога да видя лицата, всички са забити в телефоните си, не си говорят един с друг. Лодката потегля. Ехо, ехооо, погледнете навън, водата е кристална, синя, мамеща, а, ето го и островът ви. Виждате ли къщичките във водата и белия пясък, който опасва зелената джунгла на острова? Не виждат. Лодката спира до красив, малък, дървен кей, в началото на който е разположен дървен купол, който образува беседка.
Около 10 човека от работещите в ризорта, облечени с дълги роби до земята, са строени в редица и чакат скъпите гости. Когато минаваш покрай тях ти се покланят, със сключени в молитвена поза ръце. Въздухът е тежък, влажен, на мен ми е безкрайно неудобно, а на азиатците безкрайно досадно. Всяка група получава по един „слуга“, който да се грижи за нея и ги натоварват на голф колички, за да ги закарат до рецепцията, която е на 100 метра. Ние сме придружени от един младеж, който видимо не е доволен от късмета му да се падне с нас. Води ни да си платим таксата. Заядливо подхвърля нещо за езика ни, после за руския, аз отговарям за кирилицата, опитва се иронично да ни унижи. Разказва ни за острова, качва ни на една голф количка и след като ни показа важните точки по него с огромно отегчение и фалшива любезност ни зарязва по средата на джунглата. Ммм, добре, отправяме се към бара и въпреки ранния час поръчваме по един интересно звучащ коктейл. Всички са много любезни и усмихнати, разтичащи се от захаросаност и фалш. Нямат нищо общо с нашите приятели от острова, на който сме отседнали. Настаняваме се до огромния басейн, от който сякаш водата се излива в морето. Срещу нас има една голяма дъга от водни бунгала, малки кафяви гъби израстнали от вълните. Вехти, с избелели цветове гъби, които напомнят на изоставен лагер на българското черноморие. Тук нощувката почва от 300 долара на човек. Със сигурност за някой си струва, за мен никак. След коктейлите тръгваме да обикаляме острова, ние сме единствените, които ходят пеша, всяка къщичка на острова разполага с колела, с които да се придвижват скъпите гости. След 20 минути, ризортът е обиколен и макар че не сме гладни се отправяме към един от ресторантите с красива гледка. Всички знаят, кои сме, че сме само за ден, настаняват ни на вътрешна маса, външните са за скъпите гости. Поръчваме, управителят ни носи лимонада за добре дошли и ни уверява, че е на наше разположение. Благодарим, усмихваме се, държим се с персонала като с равни, каквито сме. Единствените сме. Получаваме не особено вкусни блюда за скромните 120 долара. Появяват се облаци, навъсени и тежки, прикапват заблудени капки от вереме на време. Остават ни 3 часа до обратния курс с корабче до вкъщи. Пием пореден коктейл и мълчим на удобни шезлонги до басейна. Няма никой друг. Нямаме търпение да се върнем там, където луксът е истински. Луксът да си щастлив с колкото по-малко имаш.
В живота нищо не е вечно, нито хубавото, нито лошото. За последен път слизам за закуска в малката ни къща. Небето е чисто, без нито един облак, като по поръчка. Палачинките са сложени на масата, малдивската закуска също. Изкарахме най-дългия си и единствен без дъжд ден на плажа.
От малка се опитвам да запечатвам мигове завинаги, от онези, които искаш да видиш на бързата лента преди да умреш и които те топлят през годините. След малко ще си съберем кърпите и с бавни стъпки ще се отправим към къщичката ни. Последен час, седя на белия бряг, на границата между сушата и водата, от време на време ме залива някоя вълна, а после се свлича като копринен голям шал изпуснат не нарочно и си отива обратно, много е тихо, няма никой освен нас. Щрак, затварям очи, заключвам тази реалност и я отнасям във времето, когато ще съм далеч, на около 6 000 км, в края на зима, в София.
Текст и снимки: Бистра Божикова.
Ако тази информация ви хареса:
✓ Не забравяйте да харесате Фейсбук страницата ни и да се абонирате. Насладете се на още много невероятни оферти и всякаква полезна и интересна информация, свързана с пътешествията!
✓ Също така можете да свалите мобилното ни приложение, ако още не сте го направили от тук-цък!