Едно от нещата, които обичам в този живот е безброй многото възможности, които ни предоставя. Изборите, които правим, определят пътя ни и ние се превръщаме в режисьори на един уникален филм, в който няма втори дубъл.
Живея в България, както и повечето от вас – прекрасна страна с четири годишни сезона. Всеки от тях, разбира се, има своя чар, своите причини да го обичаш и тези, заради, които да очакваш следващия. В моето сърце, лятото е дошло, оставило е куфарите си и се е заселило трайно, упорито продължава да ме кара да го чакам, за да ме съблече, разтопи и да се влюбя отново в него като при последната ни среща. В преспи сняг, сред голи дървета без листа, сред цъфнали цветя, Лято, винаги си било само ти!
През последните няколко години, липсата на витамин Д върху лицето ми през студените месеци е толкова осезаема, че си създавам лято по средата на зима. Дърпам завесата на пространството и времето и се промъквам някъде, където е целогодишно над 20 градуса. Тази година дестинацията за бягство от снежинките е Тайланд – кралство в Югоизточна Азия.
Чували сте за Тайланд, нали, популярна туристическа дестинация и локация на няколко известни филма. На бързо минавам през тях – „Последният ергенски запой 2“ с онзи страхотен бар на покрива на света, „Бриджит Джоунс – на ръба на разума“ и красивите плажове около Пукет, „Плажът“ – разбира се, божествено кътче на земята (което ние, хората вече сме унищожили), Джеймс Бонд „Мъжът със златния пистолет“ и други. След толкова разнообразни и известни заглавия, бях сигурна, че моят филм в Сиам (до 1939г. Кралството се е казвало така) ще бъде поредната добра серия от живота ми под моя режисура.
Думата ми за Азия винаги е била „аромати“. След единадесет часов полет от Франкфурт до Банкок, с първото ми вдишване извън самолета, тази дума се затвърди. Има нещо във въздуха, невидими пипала, които те обгръщат, примамват, милват те по бузата, разтягат устните ти в усмивка и те опияняват. Когато за първи път посетих Азия (някак Турция не я броя), попаднах по средата на нощта в Шри Ланка – ароматите бяха същите. Сигурно има фабрика, някъде там, в джунглите, където се произвежда този въздух, който никога не забравяш, който ти казва безгласно „Отпусни се, отвори сетивата си и ги изживей тези места.“
Тайланд има пет часа разлика с България, на отиване нямахме никакъв проблем. Сега, обратно в България, едвам държа очите си отворени до 8:30 вечер и сутрин към 4:30 съм на линия, този модерен термин Jet Lag ме застигна – физически тялото ти отказва да повярва, че си го върнал на студено и се чуди, дали въобще някога е лежало на топъл пясък и се е носило по кристални, солени води. Но има време до плажовете, нека започнем с града на ангелите.
В Банкок, по последно преброяване, живее населението на една малко по-добре населена България – осем милиона, с туристите сигурно стига девет. Мрежата на метрото е организирана чудесно, до хотела ни стигаме безпроблемно за около час. Билет, или жетон си взимаш от автомати, спокойно, изобщо не е сложно. В един от най-горещите градове в света, с 20 килограмов куфар, в който си помъкнал живота си, се чувстваш като в Сахара, но потокът от лица с всякакви черти и цветове, повечето, от които с маски на лицата (дали да се пазят от мръсен въздух или от болести, или просто искат да се скрият) те води, омагьосва и не забелязваш капките, които се спускат по челото, гърба, шията.
Хотелът ни е в една от най-живите, пъстри и колоритни части на града. Пълно е с небостъргачи, кой от кой по-блестящ, мамещ и филмов. Нашият дом в Банкок е бюджетно решение, в което имаме всичко необходимо – страхотна закуска (ох, тези плодове, от истинските, сочни ананаси, дини, гуава и какво ли още не), стая, която чистят всеки ден и басейн на покрива. На няколко крачки се намира Сой Каубой. Малка скрита улица (на плътта) пълна с барове с девойки, които те примамват с голотата и форми, ако си мъж. Жените не будят абсолютно никакъв интерес в тези магьосници, напротив, дори са враждебно настроени.
По график имаме 3 пълни дни в този град, смесица от религия, изкушения, ново и старо. Колкото и да бягам от туристи, има някои забележителности (хич не я харесвам тази дума), които си струва да видиш в Банкок. Проверявам маршрути и начини как да стигнем до първата ни спирка – Големия Дворец. Гугъл ни казва да вземем автобус 508. Чакали ли сте любов? Разтича се спирката по тротоара, клаксони, коли, мотори, пикапи, тежък трафик, 32 градуса, на всеки 3 минути най-различни автобуси, забавят скоростта, слизат едни хора, качват се други в големи, бръмчащи, пушещи чудовища, без стъкла по прозорците. Минава час, 508 го няма. Дали да не сменим маршрута, нещо голямо и жълто се задава, той ли е? Не, поредната четиресет и петица е. Искаш да се откажеш, но надежда, нали, така, сещате се. Потите се, ядосвате се, свито ви е сърцето, но. Чакате.
Автобусът никога не дойде.
Нападнах едни американци, излезли от „Теория за големия взрив“ и ги питах дали отиват в двореца и как възнамеряват да го направят. Ок, сега чакаме автобус 2, осемнайстата за този час. Билет ни продава дама, която обикаля между седалките, струва петдесет стотинки. Пътуваме около час, ние и местните, не автобус, а космос, с огледала на тавана и огромни вентилатори.
Няма да ви разказвам за храма – впечатляващ е, както и всички безбройни туристи, с които си ставате особено близки във виещата се човешка река. Експлозия от цветове, злато и красота. Спирам за миг, щрак, няма ги хората, само Якша (пазителите на храма), смирение, миризмата на запалени пръчки и аз.
След него се спускаме до следващия – Храмът на Излегналия Буда, Уат Пхо. Огромна златна фигура, дълга 46м е полегнала на една страна в прохладното пространство. Стените на храма са изрисувани със сцени. Като завиеш покрай стъпалата, можеш да си вземеш срещу 20 бати (около лев) паничка с дребни монети, които да хвърляш в 108 делви, толкова, колкото са позитивните дела и символи, които са помогнали в пътя на Буда към съвършенство.
Продължаваме през статуи на Буда, други божества, слонове, хора и така се озоваваме на брега на Чао Прая, взимаме лодка за 17 стотинки, която ни отвежда до другия бряг на реката, там ни чака „Храмът на Зората“, Уат Арун.
Във всички храмове влизаш бос, с покрити рамене и крака, поне до коляното. Навсякъде има червени мокети, на които да седнеш, да приведеш глава, да се обърнеш към себе си и да видиш колко е светло в този живот всъщност.
Вечерта се отдаваме на нощен живот – рууф топ барове, коктейли, клубове, партита. На всеки вход ни оглеждат от подметките на обувките, до върха на миглите, преценяват ни, отговаряме ли на изискванията. Не ходете с джапанки и шорти, те са за плажа, тук сте звезди, все пак.
Не ни остана време да стигнем до скрит бар, но ако все пак искате да пробвате и после да ми кажете дали да се върна, бях си намислила „Rabbit hole”.
Прибираме се стъпвайки леко, с музика в главите към три, улиците са живи, кипят. Ако не знаем колко е часът, съвсем спокойно може да мине и за осем.
След няколко часа сън, готови сме за ново приключение – старата столица Аютая. Намира се на около 80км от Банкок. Как стигате до там ли, най-добре да си вземете организиран транспорт, в хотелите често предлагат такива турове. Как стигнахме ние, това е една друга история.
След шумния Банкок и храмовете пълни с туристи, древният град е въздух от отворен прозорец във влак по средата на лято. Има няколко храма, които са пръснати на близки разстояния. Най-известният май е Ват Махатат – Храм на великите мощи. В близост до него, между руйните и телата останали от статуите на Буда, ще намерите главата му, вплетена в корените на дърво. Различни легенди има за това как е попаднала там. Но всъщност само дървото знае истината, то е било там преди и ще остане след нас.
Трети ден ли, не сме ли тук от години? Днес обикаляме лъскави витрини на интересни магазини. Вечерта се разхождаме в Китайския квартал. Китайската нова година е сега, да, точно сега настъпва годината на земната свиня, а ние сме в центъра на най-големия китайски квартал в света, между сергиите с пиле в сладко-кисел сос, ние сме сладко-киселият сос, ние сме червените, хартиени фенери, танцуващите човешки дракони, ние сме тези, на които очите светят в тълпата и жадно попиваме всичко. Гладът ни за приключения ни отклонява по малка, тиха, тясна, а да, и пълна с плъхчета улица. С писъци и смях (милите плъхчета, които си бяха цели котки, стрехираха се за години напред от нас) се мятаме в първия тук тук, който ни се изпречи. Отиваме да ядем скорпиони.
Као сан роуд е шумната, жива улица, с клубове един до друг. Там, където музиката няма ограничение до 10:00 вечерта, коктейлите са в детски кофички за пясък и можеш да си хапнеш всякакви насекоми (ларвите ги пропуснахме), изпращаме последната вечер в Банкок. В 4:30 трябва да сме на летището за островите, имаме два часа за сън след усмивките, танците, новите приятелства и колоритните жени (които всъщност са мъже).
От Банкок летим за Краби, а от там, с трансфер, се отправяме към Ко Ланта. Островът е малък, тих, леко див, липсват шумните партита и тълпите туристи. Плажовете, поне този, на който бяхме ние, е широк, със ситен пясък, водата е безкрайна и синя. Има еднодневни екскурзии до различни групи острови. Ние избрахме някаква с бърза лодка, която ни отведе до Изумрудената пещера на остров Ко Мок и няколко други красиви местенца. Групата на лодката ни беше колоритна – пияна полска двойка, азиатци, разбира се, няколко възрастни дами и ние. Тук за втори път срещнах Бог в Тайланд (Първият ще си го запазя за мен). Не, не си мислете, че ме е напекло слънцето и не, не го идентифицирам с нито една религия. Всеки от вас има такива моменти, сигурна съм, в които се спирате за миг, абстрахирате се от всичко и всички, пред вас се открива нещо толкова различно, светло, истинско, няма омраза, няма лоши неща, само любов и щастие. Последен на лодката се присъедини човек на около 50 години, леко брадясал, с издължено лице покрито с бръчки и слънчеви лъчи, усмивка от стар филм и бейзболна шапка. Имаше заболяване, краката му бяха много слаби, само кости и кожа, придвижваше се с патерици. Беше сам. Екипажът на лодката му помогна да се качи. При всяка спирка за шнорхелинг, той не оставаше по-назад, екипиран със спасителна жилетка и пояс, също като нас, се потапяше в голямото синьо и ставаше част от водния свят на шарените риби. Малко преди залез се прибираме от обиколката с „Гръм в рая“ (така си кръстихме лодката, нали се сещате онзи филм от детството, поне от моето ). Разтоварваме хората един по един на различни спирки. Помагат и на човека да слезе, водачът ни го прегръща. Той, с помощта на патериците се отдалечава по пясъка, а ние отплаваме на вътре. Не, за миг не го съжалих. Идея си нямам какъв е животът му, каква ли болест го е застигнала или по рождение е така, дали има деца, колко пъти се е влюбвал, а колко пъти е плакал, кучета ли обича, или котки, или хич не обича животни, а плодове, колко езика говори и в колко държави е бил. Нищо не знам, освен, че е направил своя избор, да не позволи липсата на сила в краката му да го затвори в къщи. Избрал е да живее, а теб какво те спира? Сега разбирате ли, това е от онези пъти, в които срещаш Бог.
В Ко Ланта, вечерите са тихи, едната вечер попадаме в барче построено в клоните на няколко дървета. Освен нас трите има и две двойки, над 70 годишни, пийнали повече от един коктейл. Танцуват под звуците на регето, Боб Марли ги гледа от един плакат закачен между светлинки и листата по клоните. Усмихва се, ние също. След 40 години само си мечтаем да се наслаждаваме на нощта така, както тази лудетина с къса бяла коса и некоординирани стъпки.
Бързо минават дните в малката ни джунгла и оставяме бунгалото с люлка на верандата зад нас. Отиваме в Ао Нанг. До там стигаме с ферибот за около 3 часа. По пътя виждаме плажа Райли и нямаме търпение да се върнем на следващия ден.
Били ли сте в Обзор или Китен в края на 90те? В Ао Нанг е същото, супер туристическо, сергийки, капанчета, ресторантчета. Хотелът ни е на 9км и на пръв поглед хич не го харесваме. А петелът, който всяка сутрин в 3:00 мисли, че слънцето изгрява, още по-малко. Схемата за всеки ден е следната, ставаме, закусваме и се качваме на някакво превозно средство, което ни хвърля до дългите, дървени лодки, с които се пренасяме при плажовете, вълните и щастието.
За плажовете, да ви разказвам ли, ситен пясък, вода огледало, красиви залези. Потъва и се разлива слънцето като жълтък на счупено яйце, а вие се чудите, при цялата тази красота, защо хората понякога са недобри и има войни (добре де, не вие, аз си го мисля J).
Един съвет, не ходете на остров Тап и Пилешкия остров, по цял ден се изсипват лодки с туристи за селфита, а вие се чудите къде да се скриете от силното слънце и не можете да си тръгнете докато лодката ви не се върне за вас.
На третия ден облаците решават да обгърнат слънцето. Имаме и резервен план за такъв ден, отиваме до Храма в Тигровата пещера. Стигаме с такси. Много сме надъхани и уверени колко бързо ще качим 1237те стъпала до златната статуя на Буда на върха, някои от които с височина 30 см. Почваме, малко по малко, стълба след стълба, въздухът е свършил, няма го, поглеждаме, едва на 400 стъпало, и така, в полуживо състояние, изкачваме още 837 стъпала. Температурата е над 30 градуса, чувства се като най-загрятите, без охлаждане, кръгове на Ада. А пред очите ти, целият свят, изчезват стълбите, подухва вятър, седиш на бара на Бог и пиеш жадно коктейли, забъркани от гледки, гарнирани с облаци, безкрайност е.
Двете седмици бягство са към края си. Дългите дървени лодки само след няколко дни ще бъдат заменени от автобуси, трамваи и метро.
Тайланд за мен са малката възрастна дама Ой, която на брега на едно море, по залез, с магични ръце и омайни масла накара гърба ми да забрави, че стои по 8 часа, пет дни в седмицата на бюро; онзи бос, загорял от слънцето моряк, със снежни зъби, който държи обяда си под формата на супа в плик на дъното на лодката; Буда, който мило се усмихва от всеки ъгъл; злато; палми; небостъргачи; момичето, което работи на касата в магазина с новите си, имплантирани гърди и набола брада, родено като момче преди време; вкусна храна, пълна с шам фъстък; и още много неща.
Разбира се, не всичко е бляскаво и филмово. Без да се задълбочавам в негативизми, Тайланд ме накара да се замисля, че колкото по-достъпни стават пътуванията, толкова по-безотговорни ставаме ние към местата, които посещаваме. Аз си обещавам да пазя повече когато пътешествам, това е най-малкото което мога да направя за тази планета, която крие толкова красота и вълшебство по цялата си повърхност.
Тик так. Очакват ни 32 часа път, 5 летища и една София с минусови градуси.
Лято, до скоро, дели ни само една пролет!